Католическа църква в България
История
В 864 година България приема християнството като държавна религия. Възприема богослужебната традиция на Константинополската патриаршия. Преди това, обаче, княз Борис I кореспондира и с папа Николай I, за да прецени дали не е по-изгодно да приеме римо-католическия обред.
По-късно цар Калоян сключва уния със Светия престол, но това не променя източно богослужебния характер на християнството в България.Папа Инокентий III изпраща кардинал Лъв да коронова като крал Калон В ново време Католическата църква има свои структури в България от 1565 г. Българите-католици, вдъхновени и материално подпомогнати от епископ Петър Парчевич, вдигат през 1688 г. Чипровското въстание.
Латински (западен) обред
Големият историк на католиците Никола Милев говори за “три вероизповедни елемента”, към които била насочена усърдно подетата тогава мисионерска работа на отците францисканци, дошли първи по тия места като постоянно действаща мисия съгласно общите постановления за разпространението на вярата от Тридентския събор (1545-1563 г.).В кръга на първия “вероизповеден елемент” той слага павликяните от Северозападна България в Чипровец, Копиловец, Железна и Клисура, наследници на саксонски колонисти – рудари, както и тия от дубровнишките колонии по големите градове из българските владения на Османската империя.В кръга на втория попадат павликяните по течението на река Осъм от Дунава до Стара планина и тия из Пловдивско.Накрая идело православното мнозинство, но особени надежди нему не били възлагани.Множество превратни исторически обстоятелства променили из основи завареното тогава от първите мисионери състояние и съотношения на “елементите”, но въпреки всичко павликяните останали през вековете основата на най-старата, най-голяма и устойчива общност на католиците от латински или западен обред в България; на тях била положена реално и носена във времето структурата на Католическата църква от западен обред по българските земи до възникването също и на Католическата църква от източен обред през 1860 г.
Покръстването на павликяните от Северна България започнало малко преди 1610 г., а пък на тия от Южна България от 1623 нататък и завършило за около 50 години и за едните, и за другите. В докладите на католическото духовенство в България от този период (1618-1680) се споменават поименно около 40 селища имащи отношение към Светия Престол.
Юридически софийския католически диоцес води началото си с ръкоположението на 10.09.1601 г. в Рим от папа Климент VIII на първия католически епископ на Сердика босненския монах францисканец Петър Солинат. Седалището в същност е в гр.Чипровци наброяващ тогава 4000 жители половината от които били католици.При смъртта му през 1623 г. епархията наброява 8000 верни,25 монаси францисканци,6 семинаристи, 15 енорий.Първия българин на този епископски пост е Илия Маринич от чипровци .Едва встъпил в длъжност през 1624 той създава в родния си град първото българско училище по религиозни и хуманитарни науки.За няколко годи ни над 100 младежи преминават през училището а някой от тях продължават образованието си в гр.Лорето и Рим (на стипендия отпусната от брата на папа Урбан VIII кардинал Барберини).Един от тези стипендианти е и следващия софийски епископ Монс.Петър (Богдан) Бакшич,родом от Чипровци и ръкоположен за епископ през 1637 г.Той е първия дипломиран българин с висше образование,написъл първата история на България, неуморен дипломат пътуващ нееднократно между Рим,Венеция,Виена и Варшава в търсене на подкрепа за своите народополезни начинания.Създава първия детски хор в с. Копиловци (1670 г.) свидетел е и на спасяването на Чипровци от чумната епидемия благодарение на чудотворната икона на Богородица в града(1672 г.). През 1643 г., по предложение на софийския архиепископ Богдан Бакшев(Бакшич), Конгрегацията Propaganda Fide създала Марцианополската архиепископия с постоянно седалище Доростол (Силистра).През 1648 г. се приело за уместно да бъдат обособени те в отделна епархия и така се учредила Никополската католическа епархия, чиито първи епископ станал Филип Станиславов ръкоположен от папата в Рим. С това била възстановена древната Никополска епархия; средищният град, чието име приела новоучредената, бил епископско средище от 5 век сл. Хр.Филип Станиславов роден в Ореш, завършва богословие в Рим ,където става и преводач на папа Урбан VIII .Известен е преди всичко с първото печатно издание на разбираем български език – молитвеника „Абагар” отпечатан в Рим на 06.05.1651г.След смъртта на Филип Станиславов за негов приемник папа Инокентий XI (на 17.02.1692 г.) назначава родения в Чиправци Антон Стефанов.
Чипровското разорение нанесло тежък и трудно преодолим удар върху Католическата църква по българските земи. Ако след въстанието до края на този век за по-голямата, Софийска епархия се споменават 14 духовници, в Никополската за това време били известни само двама. Едва през 1728 г. станало възможно да бъде назначен за никополски епископ Никола Станиславов(Станиславич), братовчед на Филип Станиславов. Поради гонения от страна на турците през 1737 г. Станиславов заедно с 300 семейства от епархията, побягнали в Банат, където през 1739 г. бил назначен за Чанадски католически епископ със седалище в Темишвар (Тимишуара)
Седем години след смъртта му епископската катедра стояла незаета. През 1776 г. за Никополски епископ бил ръкоположен Павел Гайдаджийски, наричан още Дуванлийски или Дуванлията по името на родното му село Дуванлий, Пловдивско.Известен е с неговите „Духовни химни” образец на завидна българска поетическа литература Първоначално епископът установил седалището си в Белене, после в Русе и накрая в Букурещ. Той бил последният (девети) Никополски епископ францисканец, възпитаник на монашеското общество, положило традициите на Католическата църква в България. Францисканците наново подели работата си в България в средата на 19 век, когато на духовната ревност на тяхното поделение – Обществото на отците капуцини – Рим поверил Южната Софийско-Пловдевска епархия.
За нов, двайсети апостолически администратор в Северна България бил избран отец д-р Евгений Босилков. Роденият през 1900 г. в с. Белене монсеньор Босилков бил избран за владика на 27 август 1947 г. и от управлението на епископ Дуванлийски в края на XVIII и началото на XIX в. той бил първият българин духовен глава на епархията. На 11 ноември 1952 г. епископ Босилков бил разстрелян по обвинение от комунистическата власт за участие в “шпионска католическа организация в България”. На 15 март 1998 г. Католическата църква по съществуващия ред в нея провъзгласи монсеньор Босилков за блажен, прекланяйки се така пред мъченичеството му за вярата.
Другата католическа епархия (Софийската, или както започнала да се нарича от началото на 18 век Софийско-Пловдивската) след Чипровските погроми изминала не лек исторически път.Едва през 1916 г. софийският епископски престол бил зает наново от българин. Монсеньор Пеев имал длъжността на Софийско-пловдивски апостолически наместник и бил титулярен Лирбски епископ. Той бил роден на 11 ноември 1873 г. в с. Балтаджий (Секирово, Пловдивско) и духовно възрастнал в традициите на обществото на отците капуцини. В епископски сан бил възведен на 2 март 1913 г.
Следващият апостолически наместник на Софийско-Пловдивския викариат бил епископ Иван Романов, титуляр на Призриана. И той бил роден в с. Балтаджий (Секирово) през1878 г. Ръкополагането му за свещеник станало на 21 септември 1901 г. от епископ Менини. До 1905 г. бил помощник енорист при западно-католическата църква “Св. Йосиф” в София. През лятото на 1906 г. бил назначен за капелан на княз Фердинанд, където служел, докато монархът не напуснал България.На епископския викариатски престол в Пловдив той дошъл след 24 годишно служене на църквата извън отечеството си. Ръкополагането му се извършило в църквата, в която били първите му свещенодействия, софийската “Св. Йосиф”, на 4 октомври 1942 г. Съдбата му, както и съдбата на повечето католически духовници в България след Втората световна война в условията на комунистическия режим, била трагична. През декември 1952 г. 74 годишният монсеньор Иван Романов бил осъден на 12 години затвор; непощаден от “методите” на следствието, епископът споделил мъченическата съдба на своя събрат, епископ Босилков, и починал на 12 февруари 1953 г.
Византийски (източен) обред
В развитието на процесите на духовна и политическата еманципация на българите през XIX в пределите на Османската империя, група деятели за църковна независимост и отделяне от юрисдикцията на Цариградския патриаршия стигнали до идеята за уния с Рим. В това начинание откриваме проектирани много от знанията за българското средновековие на главния подбудител на делото Драган Цанков.
Така се стигнало до 18/30 декември 1860 г., когато стотина съмишленици се представили пред папския представител в Цариград, монсеньор Паоло Брунони и му връчили молба, подписана от множество българи, търсещи апостолическо покровителство.
Подписан бил акт за присъединение към Рим, в който се формулирали двете основни български искания – самостоятелна църковна йерархия и училища “според началата и системите на едно учение народно”. Към тях било и изричното настояване за запазване непокътнат съществуващия източен църковен обред.
След няколко месеца, на 2 април 1861 г. в Сикстинската капела в Рим, архимандрит Йосиф Соколски бил ръкоположен за архиепископ и глава на Католическата църква от източен обред на българите лично от папа Пий IX в присъствието на висши духовници, влиятелни политически фигури, дипломатически представители и делегация на присъединените към Рим българи.
Тези събития бележат началото на историята на Католическата църква от източен обред в България, чието развитие до средата на 20 век може да бъде представено в три периода.
Първият обхваща времето от началото до средата на 60-те години на XIX век. Центърът на събитията от това време са усилията да се отстои избрания път, защото много скоро на нововъздигнатата църква бил нанесен силен удар с отвличането на нейния духовен предводител, архиепископ Соколски, в Русия. Отвличането било акция на руската дипломация, бранеща единството на православието в Турция, в сътрудничество на нейни доверени лица от българската колония в Цариград. То довело след себе си и първата тежка криза в историята на Католическата църква от източен обред в България, проявена в неудържимия отлив от унията на множеството от присъединилите се.
След поредица неуспешни опити да бъде въздигнат висш йерарах, с избора, и сетне с ръкополагането за епископ на 1 ноември 1865 г. на Рафаил Попов, кризата била преодоляна. За епископски център се определил Одрин, началото на управлението на монсеньор Попов може да бъде прието за втори период от историята на Католическата църква от източен обред, който продължил до войните – Балканските (1912-1913) и Първата световна война (1915-1918).
Берлинския договор (1878) не засегнал източно католическо население, останало в своята цялост главно в етническите земи на българите в границите на Турция. Но ръководството на духовните дела от един център вече било неефективно поради разстоянията и несигурните пътища в империята. Грижите за заобиколените от православни и неукрепнали твърде във вярата българокатолици наложили през 1883 г. Македония и Тракия да бъдат разделени на две отделни в административното си управление църковни области с отделни за всяка област епархии и с отделен епископ, а за представителството на Католическа църква от източен обред в Цариград, Рим предвиждал и архиепископ. За архиепископ със седалище в Цариград и администратор на присъединените българи от областта бил назначен наследилият епископския престол на епископ Попов, епископ Нил Изворов. За Тракия и България, със седалище в Одрин, като титулярен Хевронски епископ и апостолически наместник на българите бил назначен монсеньор Михаил Петков, а за апостолически наместник на Македония – монсеньор Лазар Младенов със седалище в Солун. Назначените епископи на Тракия и Македония били първите католически владици с богословско образование и възпитание, добито в католически висши богословски училища и университети. Те били представители на ново поколение, чиято убеденост във вярата, образованост и енергия щяла да е от основно значение за разширяване влиянието на Източно католическата църква.
Войните и непосредствено следвоенните години били време на тежки изпитания и затова те бележат началото на трети период от историята на Католическата църква от източен обред, чиято горна граница съвпада с края на Втората световна война и установяването на комунистическия режим в България. През 1921 г. като пратеник на Източната конгрегация, архиепископ Исая Пападопулос, подпомогнал подетото административното преустройство в новите условия, според което трите епархии от Турция – Цариградска, Одринска и Солунска – се закривали и се образувала епархия в пределите на България.
На 25 април 1925 г., десет дни след атентата в църквата “Св. Неделя”, като апостолически делегат в България пристигнал монсеньор Джузепе Анджело Ронкалли, бъдещият “български” папа Йоан XXIII, личност, с чието име, усилия и дейност се свързва преодоляването на тази тежка криза – най-напред с помощта по избора на авторитетен и обединяващ католиците от източен обред духовен глава в лицето на епископ Кирил Куртев. На 5 декември 1926 г. в Рим той бил ръкоположен за титулярен Бриулитански епископ а по-късно и за апостолически екзарх на католиците от източен обред в България.
Комунистическият режим поставя рязка граница в историята на Католическата църква в България. През 1952 г. срещу повече от 40 души, сред които висшето духовенство и свещеничеството на католиците от двата обреда, бил организиран съдебен процес по обвинение в участие в “шпионска и заговорническа католическа организация”. Процесът завършил с 4 смъртни, множество други присъди с големи срокове затвор и пълна конфискация на имуществото на осъдените.
СТРУКТУРА
Католическата църква в Бълагрия е съставена от три диоцеза (епархии). Никополската епархия със седалище в Русе е за католиците от северна България. Софийско-пловдивската със седалище в Пловдив е за католиците от южна България. Двете са от западен (римски) обред, а Апостолическата екзархия, със седалище в София, е от източен (славянско-византийски) обред.
МЕЖДУОБРЕДНАТА ЕПИСКОПСКА КОНФЕРЕНЦИЯ
е управителния орган на католическата църква в България. Тя е Междуобредна, защото включва в състава си епархии с латински и византийско-славянски обреди и има аналогични функции на Светия синод в православните и някои източно-католическите църкви.
Във всяка държава католическите епископи са обединени в Епископски конференции. На общи срещи обсъждат и решават проблемите на вярата и на местната Католическа Църква. В момента съществуват над 100 национални епископски конференций.
Kатолически сайтове в България:
http://www.catholic-news.bg/
http://catholic-bg.org/
http://bg.radiovaticana.va/index.asp
http://www.kae-bg.org/
http://www.caritas-bg.org/web/
http://www.sofia.caritas-bg.org
http://www.karmil.tk/
http://salezianibg.org/new/
https://sites.google.com/site/focolarebulgaria/home
